Насилието над деца е свързано с изграждането на механизъм за съхранение. Често в ситуации на насилие детето е поставено пред въпроса как да съхрани своята физическа и емоционална цялост. За да се случи това то прибягва до изграждането на редица специфични поведения, чрез които да оцелее. Те могат да бъдат както адаптивни, да помагат на детето, така и патологични и да водят до задълбочаване на проблема.
Девиантното поведение - В случаите, когато е имало злоупотреба този вид поведение може да е израз на спомени или емоции на срам, гняв, болка, които не могат да бъдат изказани чрез думи и получават отдушник в поведението. Такъв израз са внезапните гневни избухвания, самонараняващото поведение и др.
Отричане и подтискане - поведение, което цели да “забрави” травматичното събитие. Детето помни само приятните моменти свързани с насилника и пренебрегва конфликтите. То може временно да “забрави” насилието, а може да настъпи и пълно забравяне на случилото се. Системната злоупотреба с алкохол или наркотици също може да е следствие на стремежа да се забрави, като се предизвиква състояние на съзнанието, в което се изключват спомените за болезнените преживявани. Отричането дава възможност на детето да оцелее, като не живее непрекъснато с болезнените преживявани. Когато продължи твърде дълго обаче “забравянето” допълнително влошава психологическото разстройство, тъй като не дава възможност да бъде припомнена и преработена травмата и задълбочава изолацията на пострадалият от другите хора.
Оправдания за насилието - детето непрекъснато търси начини за да оправдае случващото се. Оправдава или поведението на насилника или собственото си примирение с насилието. Винаги намира причина за случващото му се. Желанието на жертвата е да промени собственото си съзнание и спомени, тъй като действителността не може да бъде променена.
Желанието да помагаш на другите - често пъти това е реакцията, която позволява на жертвата да преодолее травмата. Единият път е детето, чрез поведението си да търси внимание и помощ, другият е осъзнавайки своите проблеми да иска да помогне на други деца със сходни съдби.
Психосоматизацията - друг начин, чрез който подтиснатите емоции свързани с травмата получават израз е трансформацията им във физически симптоми като: главоболие, прилошаване, виене на свят, диабет, психогенна астма и др.
Натрапливо поведение - децата, жертви на насилие често се връщат към ситуацията на насилие. Те се чувстват принудени да пресъздават момента на травмата. Стремежът към връщане и преповтаряне на сцената може да се сведе само до отделен натрапчив спомен. Но в някой случаи се променя цялостната ориентация на поведението на детето, като то се стреми несъзнателно отново да попадне в рискови ситуации или отношения. Травматичното преживяване за детето е толкова болезнено и до такава степен надхвърля капацитетът му за преработка на емоциите, че то е залято от чувство за безпомощност. Именно от усещането за загуба на контрол идва психологическото травмиране. Многократното преживяване на ситуацията е начин детето да възстанови контрола във въображението си.
Придобиване поведението на насилника - (Идентификация с агресора) Когато детето е било жестоко малтретирано, сексуално или физически, упражняващият насилието родител се възприема като всемогъщ. За да се справи с чувството на безпомощност, детето започва да мисли за себе си като също толкова могъщо, колкото е и насилника. По такъв начин детето се спасява, защото се чувства като човек, който притежава силата и не е нужно да се страхува повече. Има много данни по въпроса как деца, които са били малтретирани, проявяват жестокост в отношенията си с други деца или в игрите си.
Самообвинението е най-характерната реакция за жертвата на насилие. Почти винаги детето се чувства свръхотговорно за случилото се по начин, който не отговаря на реалната ситуация. То се обвинява, че по някакъв начин е предизвикало насилието с действията или мислите си или, че не е могло да го избегне. Самообвинението е свързано със самонаказващо се поведение, завишени изисквания към себе си, самоунижение и пр. Трайното чувство на вина предопределя по нататъшното поведение на детето. Несъзнателно то започва да действа от позицията на човек, който заслужава да получава удари. Именно толерантността към насилието прави жертвата на злоупотреба в детството потенциална жертва в зряла възраст.
Много деца, жертви на злоупотреба, живеят с надеждата, че когато пораснат всичко ще се промени. Реалността за съжаление е друга. Дете, което се е формирало като личност в условия на системно насилие не е подготвено за изграждане на друг тип отношения - без контрол и насилие. Много често деца с нещастно детство имат не лек живот и като възрастни. Често пъти единствената алтернатива за да се избегне това повторение е търсенето на професионална психологическа помощ.